Когато четох "Неприятният татарин", преживях окончателно метаморфозите на прехода. Не, че съвпадна това с този факт, предизвика го. Вие чели ли сте го?
 
"Само идиотите поддържат една тема постоянно. Но това е, защото те не знаят, че мисълта препуска кaтo кон, къса условните връзки и прави от тях цветни панделки."
 
Когато видях как започва разказчето "Джаз", ми стана едно яко, ама много яко, нали си ми е рок на мен ритъмът. После стана толкова хубаво, че и не разбрах как свърши. Тя е малка, много малка книжка, но с огромен отзвук в сърцето ми. Ето, намерих си определение за добра книга: "Когато накара ума да замълчи пред сърцето". Бъбривият фукливец трябва да мълчи повече, че много глупост ражда, много. Като си му и повярва човек, иди го виж - изпълнението на безумствата няма край.
 Затова са изобретени книгите - в помощ на човека срещу неговия ум. Това се стреми да постига и всяко друго изкуство, разбира се. Ако някой все още се чуди защо съществува изкуството в случай, че не е убеден, че съществува заради него самия,  затова е. И защото в началото явно наистина е словото, то четенето на добри книги е първият и най-добър известен метод да се спре това нещо, дето цъка нонстоп в черепа с досадната настойчивост на семеядец - цъка и плюе, цъка и плюе... ужасна работа!
 Ето тези мисли ми дойдоха в главата, докато препрочитах любимите си разказчета. И пак е смешно като тогава, а къде е тоя човек? По едно време правеше сценарии за ситкоми. Там не ми хареса, признавам си. Но този човек може да пише толкова всичко, колкото  едва ли някой може да си представи. Ето още едно откъсче, цитирам без да питам, ама трябва:
 
"От седмица не бях имал клиент. Затова единственото, което можех да направя, беше просто да слушам сутрешните новини, унесен в сладка дрямка, при условие че съм достатъчно хитър, за да не усетя студа в стаята. Не бях толкова хитър и веднага го усетих, а един много бегъл поглед върху лицето ми, докато се бръсна, би накарал човек да помисли, че любимият ми лицев хирург е доктор Менгеле. От това хладно съзерцание ме изтръгна настойчив като индийски просяк звън. Не беше телефонът. От месец не бях плащал таксата. Обърнах бавно красивата си глава към вратата и в този момент тя оживя и бавно тръгна към мен. Изглежда бързо се умори, защото веднага падна, и видях пред себе си лице, което неволно ми припомни блъснат челно мотоциклeтист. Съмненията ми, че съм в морга, разсея глас, който и Бетховен би чул. Гласът, противно на oчaкванията ми, не каза: "Лазаре, стани", а ме запита:

            - Ти ли си копелето Марлоу?"

Книгата си стои кротко в "Slovoto.bg" и чака - мъничка кутийка, пълна със смях. Току-виж някого пак споходил окончателно и безусловно новоочакваният преход. Шегувам се :)

Бъбривият фукливец трябва да мълчи повече, че много глупост ражда, много. Като си му и повярва човек, иди го виж - изпълнението на безумствата няма край.-
Квинтесенцията на целия постинг за мен...:)
Хубава идея,браво!

а Людмил Станев има заслуга, че ми причини формулирането и :)) Благодаря ти, задето оцени и моя изказ :)

мисли една мисъл!" - Ето какво съм запомнил от проф. Пл. Градинаров. И не ми става (от гореположения текст) ясно, следва ли Шопенхауер да бъде обявен за идиот: че настойчиво цял живот е мислил "светът като воля и представа"?... Книгите не са изобретени от господ - та тях някой все пак ги пише (вкл. и Библията). Да, мисълта, че до сетния си час ще бъдеш относно изкуството не повече от зрител (и критик) е за отявлено мисловния човек обезсърчителна. Но пък нали мисленето се ражда тъкмо в искрения (и повтарям: искрения) сблъсък на искането да твориш и неможенето да сътвориш (а останалото е научна традиция)! И най-удивителното обаче в случая (на пръв поглед) е, че Кант нито за миг не го е връхлетяло обезсърчение: но Кант е обобщавал традицията... (Затишие пред буря.)

не съм далеч от тая мисъл за Шопенхауер - че как не се е сетил просто да обърне позициите - не воля и представа, а представа и воля, но някой сериозно интересува ли се от това какво мисля аз за Шопенхауер и Кант... По-добре да ти отговори Л.Станев, ако не си, прочети го. Сериозно - не ги разбирам философите, но попитах колегата по философия кой според него е принципът във философията, съответстващ на Златното сечение. Човекът ми отговори. Ти какво мислиш? Там се крие и зрънцето за изкуството.

Не съм го чела това копеле.
Но мога да се поправя.)
А за нас следната поговорка - Блогър не читател, блогър - писател.
:)))))

и няма да ти отнеме много време, затова пък надявам се да те радва доста. И аз, и аз, дето викаш, освен това, което прочета, забравям, заради което съм способна на ето такива нееднократни връщания към вече любими автори.

във философията е оплодената от транссоциален светоглед житейска мъдрост: т. е. да удържаш конформистки онова твое си публично местенце, от което да можеш необезпокоявано да обгрижваш и прокламираш напиращата у теб една принципно асоциална позиция.

но то е ясен принцип във видимия свят, който държи вероятно всяко нещо устойчиво. Освен в ръкотворните неща (сгради, картини, предмети), може да бъде откриван където се сетиш в природата - листа, клони, раковини, и др. Няма ли такъв принцип и във философията? според мен посочваш един от всичките аспекти и ти благодаря, Джметодиус, че отговаряш :)

мъдростта не може да бъде основа - тя е в проект. И нито пък любовта въобще (и не само в любомъдрието) може да дава устойчивост - да, любовта е динамика. Та стабилната отправност за любомъдрие (сиреч за философия) може да бъде само житейската мъдрост и нищо друго! (Философската проекто-мъдрост и житейската предпоставъчна мъдрост са различни неща. И неслучайно своето посветено на Шопенхауер есе Ницше озаглавява "Шопенхауер като възпитател" - доколкото Ш. е първият от новата, т. е. след Декарт, философия, който обръща внимание на житейската мъдрост като на условие за пълноценно философстване.) Житейската мъдрост асимилира социалното, отваряйки хоризонт (свобода) за (неподчинено на социалната конюнктура) философстване. ("Вижте го - той никому не беше подчинен!" - Възкликва Ницше в своето есе.) Философското време е времето на философа ("антропологическото време"*), нежели на природата (физическото време), обществото (историческото време) или ежедневния човек (екзистенциалното време).

---------------------------

(*) Маркирано с Кантовия въпрос: откъде идваме, накъде отиваме, какво е човекът?

ще приема този отговор, jmethodius. Все пак отговорът на колегата беше много кратък, от една дума, което приветствам при всички случаи :)

Скоро не съм чувал нищо за него.

Толкова ли малко хора го познават? Уникален е. Доста време не се е показвал наистина.

Е, моят е от две - житейската мъдрост.

Това, което тук застъпваш, е изведено от постмодерния (и жив още) философ Джани Ватимо (ученик на Гадамер, ученик на Хайдегер, ученик на Хусерл, ученик на Брентано) в концепция за т. нар. "слаба мисъл", т. е. тъкмо за "смълчалия се пред сърцето ум". Та на тази проблематика е посветена (на англ.) и книгата на Сантяго Забала, ученик на Ватимо: "Останките на битието: херменевтична онтология след метафизиката". (Santiago Zabala, "The Remains of Being: Hermeneutic Ontology after Metaphysics".)

Откъси от книгата:

http://books.google.com/books?id=jIRRBmrl174C&lpg=PP1&pg=PP1#v=onepage&q&f=false

за информацията. Аз съм си тъжна тук за това, че само Парасол знае за какво четиво говоря...