Постинг
05.08.2011 17:33 -
.............
Автор: sestra
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5036 Коментари: 25 Гласове:
Последна промяна: 06.08.2011 00:53
Прочетен: 5036 Коментари: 25 Гласове:
22
Последна промяна: 06.08.2011 00:53
Те живеят над нас, не, живееха. Не мога още да свикна,че ги няма. Те са поредните старци, които напуснаха улицата ми от детството и тя ми става все по-чужда.
Втори брак. Нямаха деца. Той оставил своите и не ги погледнал повече от любов по нея. Беше директор на градския затвор, а тя машинописка в някакво учреждение. Обичаха ни със сестра ми. После и децата, и внуците.
Бяха щастливи хора - добре облечени и организирали живота си около своята собствена любов - всеки ден. Срещнех ли ги на улицата - радвах им се, обичах да ги виждам. Не им отказвах никога лакомствата за децата, това ме връщаше към детството, ставаше ми топло на душата, вече доста време сдухвана от отвратителните социални отношения, които ме бяха заобиколили от години - отношения, доминирани от пари, власт и лицемемрие. По едно време научих, че докато той в качеството си на директор на затвора е наш добър и мил съсед, моят баща се е гърчил година след година, привикван и обработван от добре платени служители на милицията в качеството си на възпитаник на Американски колеж, преминал успешно (разбирай жив) школите на Куциян и Богдановдол. Трябваше да мине една големичка част от живота ми, за да разбера защо баща ми често имаше избухвания без видима причина, пиеше успокоителни и ни направи такива като себе си - оголени електропроводници. Работил е всеки ден, за да ни храни и издържа и пазил тайната в себе си - да не ни вкарва в стрес...
Да, но това и директорът на затвора, нашият съсед нямаха голяма връзка, ние просто си останахме добри съседи. Напоследък животът им започна да се разпада пред очите ми. Често чувахме тежко изтропване горе и когато отидехме, някой от двамата беше паднал. Въпреки постоянното намаляване на енергията си и безпомощните крайници, той и носеше цветя по различни поводи и радваше за пореден път очите ми. Пазаруваше всеки ден, потропвайки с бастуна с 80 см в минута. Пазаруването му отнемаше цялата сутрин, но беше доволен да и достави храна и всичко друго, което знаеше, че обича.
Дълго време драмата бе останала скрита за мен. Тя разказваше с усмивка как на времето един доктор и казал на улицата, че за кръвното лекарство няма. Една чашка мъничка ракийка и си спокойна, и казал той и тя си го спазваше, поне така си мислех... Но както става често с всяко правило, спазвано с години, остава само дума или знак от него, следващото е опустошение. Тя беше алкохоличка. Започнах да я намирам полугола в мразовитите вечери, паднала до хладилника, където надигала шишето, със суетящ се съпруг до нея, безпомощен да и се притече на помощ. А и тя не искаше. Искаше да умре по-бързо. Все това повтаряше. Започна да го подозира и обвинява, че събирал жени, че пиел с приятели, докато я нямало ... Караше му се по цяла нощ, беше се побъркала. Той стана мрачен, отчаянието се изписа на лицето му, като малко дете, изхвърлено в мразовит ден на улицата. Все повтаряше: пари имам, другото къде е... Споминаха се за един месец. Първо тя - в съня си, като си бе пожелала. После той. Синът, от който се беше отрекъл не дойде да го види, но дъщеря му , събрала сили да се прости с баща си, стоеше до ковчега му. Няма как да останеш безразличен пред такава гледка... Някак си останаха в сърцето ми и още не мога да свикна, че ги няма. Понякога денем чувам характерно чук-чук, чук-чук и си казвам точно като майка ми "Тя чупи орехи, за склерозата..." Не, не казвам, че има духове горе. Просто в такива моменти не знам тук ли съм или пътувам за някъде.
Втори брак. Нямаха деца. Той оставил своите и не ги погледнал повече от любов по нея. Беше директор на градския затвор, а тя машинописка в някакво учреждение. Обичаха ни със сестра ми. После и децата, и внуците.
Бяха щастливи хора - добре облечени и организирали живота си около своята собствена любов - всеки ден. Срещнех ли ги на улицата - радвах им се, обичах да ги виждам. Не им отказвах никога лакомствата за децата, това ме връщаше към детството, ставаше ми топло на душата, вече доста време сдухвана от отвратителните социални отношения, които ме бяха заобиколили от години - отношения, доминирани от пари, власт и лицемемрие. По едно време научих, че докато той в качеството си на директор на затвора е наш добър и мил съсед, моят баща се е гърчил година след година, привикван и обработван от добре платени служители на милицията в качеството си на възпитаник на Американски колеж, преминал успешно (разбирай жив) школите на Куциян и Богдановдол. Трябваше да мине една големичка част от живота ми, за да разбера защо баща ми често имаше избухвания без видима причина, пиеше успокоителни и ни направи такива като себе си - оголени електропроводници. Работил е всеки ден, за да ни храни и издържа и пазил тайната в себе си - да не ни вкарва в стрес...
Да, но това и директорът на затвора, нашият съсед нямаха голяма връзка, ние просто си останахме добри съседи. Напоследък животът им започна да се разпада пред очите ми. Често чувахме тежко изтропване горе и когато отидехме, някой от двамата беше паднал. Въпреки постоянното намаляване на енергията си и безпомощните крайници, той и носеше цветя по различни поводи и радваше за пореден път очите ми. Пазаруваше всеки ден, потропвайки с бастуна с 80 см в минута. Пазаруването му отнемаше цялата сутрин, но беше доволен да и достави храна и всичко друго, което знаеше, че обича.
Дълго време драмата бе останала скрита за мен. Тя разказваше с усмивка как на времето един доктор и казал на улицата, че за кръвното лекарство няма. Една чашка мъничка ракийка и си спокойна, и казал той и тя си го спазваше, поне така си мислех... Но както става често с всяко правило, спазвано с години, остава само дума или знак от него, следващото е опустошение. Тя беше алкохоличка. Започнах да я намирам полугола в мразовитите вечери, паднала до хладилника, където надигала шишето, със суетящ се съпруг до нея, безпомощен да и се притече на помощ. А и тя не искаше. Искаше да умре по-бързо. Все това повтаряше. Започна да го подозира и обвинява, че събирал жени, че пиел с приятели, докато я нямало ... Караше му се по цяла нощ, беше се побъркала. Той стана мрачен, отчаянието се изписа на лицето му, като малко дете, изхвърлено в мразовит ден на улицата. Все повтаряше: пари имам, другото къде е... Споминаха се за един месец. Първо тя - в съня си, като си бе пожелала. После той. Синът, от който се беше отрекъл не дойде да го види, но дъщеря му , събрала сили да се прости с баща си, стоеше до ковчега му. Няма как да останеш безразличен пред такава гледка... Някак си останаха в сърцето ми и още не мога да свикна, че ги няма. Понякога денем чувам характерно чук-чук, чук-чук и си казвам точно като майка ми "Тя чупи орехи, за склерозата..." Не, не казвам, че има духове горе. Просто в такива моменти не знам тук ли съм или пътувам за някъде.
Която ме натъжи и ми припомни една друга, много подобна история. И за пореден път ми показа преходността ни....
цитирайпреходност твърде постоянна, chinaware :) И точно това ме кара да се усмихвам :) И поправих последните две думи току-що.
цитирайзаради истинността си. Такъв е животът. И трябва да се живее въпреки всичко.
Разказала си го майсторски!
цитирайРазказала си го майсторски!
Беше ми важно да е разбираемо.
цитирайпътуваме - напоследък знам, че това е смисълът - пътя
цитирайПритичват
по улицата на детството
топлина
близост и
обич.
Непреходни.
цитирайпо улицата на детството
топлина
близост и
обич.
Непреходни.
martiniki написа:
пътуваме - напоследък знам, че това е смисълът - пътя
Съвсем точно, доколкото може да се разбере пътьом.
palisandar написа:
Притичват
по улицата на детството
топлина
близост и
обич.
Непреходни.
по улицата на детството
топлина
близост и
обич.
Непреходни.
Непреходни са
по безкрайната улица
на детството.
Живеят си там,
което не е отвъд.
А тук.
цитирайкоето не е отвъд.
А тук.
искам да те поздравя
http://www.youtube.com/watch?v=ZK0THcrxCvc&feature=related
цитирайhttp://www.youtube.com/watch?v=ZK0THcrxCvc&feature=related
поемам в лек ритъм отново по улицата :)...
цитирайПървата ми реакция беше да заплача, но зад сълзите наистина прозира Пътят... И увлича, водейки те до ентусиазъм... Неизбродни и безбройни са Пътищата Господни.
цитирайНякога бях написал, че...
смъртта е най-важното събитие в живота ни...
цитирайсмъртта е най-важното събитие в живота ни...
palisandar написа:
Живеят си там,
което не е отвъд.
А тук.
което не е отвъд.
А тук.
Да, тук е, Палисандър, че кой би могъл да твърди уверено какво е "тук".
magicktarot написа:
Първата ми реакция беше да заплача, но зад сълзите наистина прозира Пътят... И увлича, водейки те до ентусиазъм... Неизбродни и безбройни са Пътищата Господни.
Може би си приличаме с теб, magicktarot, плачът и мислите идват и си тръгват като летни бури :)
mt46 написа:
Някога бях написал, че...
смъртта е най-важното събитие в живота ни...
смъртта е най-важното събитие в живота ни...
При вида и има нещо очевидно вярно в това...
С една дума...Съдби!
цитирайОбикновен живот, ДМВ, приказки за хора.
цитирайТя пък с какъв ли корен е?
цитирайорис и съдба
(съдба - съд и бъде, да бъде съд, осъден да бъде ( тук се заиграх малко, но ние всички сме панички в които небето отлива повече ли по-малко ли;)
участ се употребява предимно с минус, в отрицателен план - казваме, каква участ само! но аз предпочитам да го чета като участващ, пак живеещ, битуващ, съучастник в играта на белия свят:)
цитирай(съдба - съд и бъде, да бъде съд, осъден да бъде ( тук се заиграх малко, но ние всички сме панички в които небето отлива повече ли по-малко ли;)
участ се употребява предимно с минус, в отрицателен план - казваме, каква участ само! но аз предпочитам да го чета като участващ, пак живеещ, битуващ, съучастник в играта на белия свят:)
сЪдба е ясно... И аз предпочитам да приема участта като участие в..., макар че пак може да е замесена част, дял, като присъдена част, дял.
цитирайедин жив разказ. Браво, Сестра!
цитирайна живо резнат... Благодаря ти за оценката :)
цитирайбанално, но не зависи от нас. АТЕ, тези с голямата любов винаги си отиват един след друг, те не могат един без друг. Светът ти се стеснява, една стая, едно легло, една маса и една Любов, която винаги е до теб. А като си отиде ти я следваш и там в отвъдното, за да продължиш да обичаш. Хубав разказ, човешки!
цитирайКонкретно има неясни неща, това си е разказ наистина, не разказвам подробности, но съм виждала другото, за което говориш. Радвам се, че дойде.
цитирайТърсене
Блогрол
1. Купон с рок и метъл
2. cefulesteven
3. sowhat от задругата на принцесите
4. Елена в кутия със стихове
5. Ти идваш неочаквано
6. sphinx
7. ravenheart
8. Камъчно от kosara2008
9. Поезия от Г. Ковачев
10. Кантон до линията
11. Нередовен дневник
12. Котките си ядат прилепи
13. Китайско с цветни маслини
14. Четири и нещо
15. ПрезОЧИ кобила (сива)
16. Човек е странна дума, но работи
17. Готик и всичко останало
18. Задругата...
19. Чужденец
20. Диктат на нравите
21. PS poetry
22. Тили свети :)
23. Вдъхновение от Надя :)
24. Милост - Мълчания от Надежда
25. Тераса с портокал
26. uroboric
2. cefulesteven
3. sowhat от задругата на принцесите
4. Елена в кутия със стихове
5. Ти идваш неочаквано
6. sphinx
7. ravenheart
8. Камъчно от kosara2008
9. Поезия от Г. Ковачев
10. Кантон до линията
11. Нередовен дневник
12. Котките си ядат прилепи
13. Китайско с цветни маслини
14. Четири и нещо
15. ПрезОЧИ кобила (сива)
16. Човек е странна дума, но работи
17. Готик и всичко останало
18. Задругата...
19. Чужденец
20. Диктат на нравите
21. PS poetry
22. Тили свети :)
23. Вдъхновение от Надя :)
24. Милост - Мълчания от Надежда
25. Тераса с портокал
26. uroboric