Тъгата е сивосинята основа, върху която всички цветове звучат независими и единни по едно и също време, каза си тя и добави: колко тъжно. А не след дълго: колко хубаво...


"Пролет" - начален етап
(още е тъмна и мъглива)


 Не беше ходила никога все още в най-красивата част на голямата кристална планина - Средната. Оказа се с мек и слънчев релеф, върху който полянките с най-различни цветя се гушеха в борови и широколистни горички, не големи, а пътят бе сякаш алея, по която да вървиш пеша. Тесен път, свързващ две малки, китни градчета, които десетилетията славна история бяха превърнали в перли, сгушени в меките дипли на Кристалната планина и по-точно в нейния особено красив дял - средния. Толкова по-бавно ти се искаше да вървиш, колкото повече имаше за гледане. Пък камо ли возило да те носи в корема си и ти да надничаш през цялото време през очите му, горещи и целите на петна с надеждата да видиш поне малко от цялата прелест наоколо...
 Този ден тя има късмета да премине по тези места, само, че за жалост, бързичко и и се наложи дълго да гледа след себе си, опитвайки да съхрани видяното за своя любим. За него си мислеше като гледаше всичко по пътя. Особено не искаше да пропусне за него една от поредиците меки хълмчета, целите покрити с дребни, жълти цветчета. Искаше в тоя момент той да е до нея и да останат сред тези цветя толкова дълго, колкото би им се приискало. Не се виждаха какви са отдалеч, но изглеждаха като обширно слънчево заскрежаване. Приели слънчевите лъчи, малките цъфтящи неща грееха с такава светла и радостна жълтина, а тя не можеше да ги познае. Без съмнение диви, не бяха нито подбел, който цъфти много по-рано, в началото на пролетта, нито пък глухарчета, които би познала веднага. Оставаха си загадка и тази загадка се отдалечаваше. Само на мен ли се привижда това, мислеше си, вслушвайки се в разговорите на своите спътници заети с какво ли не друго. Накрая се бе извъртяла почти на 180 градуса назад, когато видя, че наближават от юг града, който бе мечтала да види от много време. Още едно чудо предстоеше да се разгърне пред очите и в пределите на Студената кристална планина, която не съществува или пък изобщо не е студена... Знам ли?
 А всичко останало си е тъй, както е било. Истина, която тя лично ми сподели, когато се срещнахме на следобедно кафе с канелени сладки и късметчета. Тогава получих своя пореден малък подарък от нейните пътешествия - дребен сувенир, магнитче за хладилник, на което бе изобразен сив път, виещ се между меки и височки хълмчета, които аз оприличих на хубави, благи български деца и всичките до едно русоляви или просто с коси, изсветлели от хубавото слънце, което огряваше наоколо. Това ни разсмя и двете.
–Не, каза тя - не са руси. Косите им са заскрежени от слънцето – и потъна в една такава мекичка меланхолия, която познавам добре и която съм си нарекла с нейното име. А после внезапно като пробудена от лека  дрямка, отвори широко очи срещу ми:
– Какви ли да са тези цветя? Какъв вид може да са били според теб?
Загледах се в малкото изображение. Нямаше начин да разгадая вида им. Изглеждаха ниски, дребни цветя, нищо повече не се виждаше. Прочетох късметчето си: "Бъди верен" и я подканих да прочете своето. След като за пореден път излезе от тихия унес, който с лекота споделяше с мен, тя се зачете с присвити очи:
– "Сърцето е пеперуда с окови, която не се страхува да лети и там, където слънцето безмилостно изгаря крилата и"
 Но нека се върнем пак в оня горещ юнски ден, когато тя, извърната и изопната с цялото си същество назад, опитвайки се да грабне и последната отдалечаваща се жълта полянка с очи, хем се напрягаше, хем сама на себе си се смееше. На глупостта си, на наивността и детския инат, които я следваха през всичките нейни дни откак се помнеше. И на това нещо, което бе приело неочакван образ в съзнанието и, без да може този образ да бъде събран и точно определен като нещо познато и докрай видимо. Щастлива съм, се стрелна в ума и.
 Иззад следващият завой се показа градчето - досущ бисер, уютно разположен в наболялата от красотата си, меко вълнуваща се плът на планината.


Снимка: Е. Динев

как го правиш тоз номер..вече питах..
да пишеш ..без ръце,
да пееш без ..думи...
и, да летиш без крила...
.................непознат глас..
Благодаря ти, блажена!

но пеенето вече - за него нямам никаква идея как се е получило :))) Благодаря и на теб, приятелче скъпо.

Приказно, възпоменателно, топло - пътуване сякаш не в пространството, а през времето, в кристалчета слънчеви спомен от детството. Поздрави, Стани!

Неземни са природните красоти за щастливият човек.
Тъгата прави всичко сиво и еднакво.

Благодаря за отзива, поздрав и на теб, Вени!

е изкуство на мярката като всички други изкуства.

е в теб в душата ти - птицА

изкуството
Ами нали създателят ни е сътворил по свой образ и подобие. Пък той нали изкуство прави.