И ето те пред погледа -
потрепваща, решителна стрела
ранимо пеперудено крило
в онези дни и детските си роклички
големи, валчести и бели птици
тромаво пристъпват пак мечтите ни
и не разбирам как да разпозная 
по очите сигурното им постигане
а то кога ли мога да го разбера?...
През цветните витражи на душата ни
дете и бог - където бе, си винаги.
Не си човек, а ангелски посев,
поникващ в причудливи бързеи
като светкавица, втъкана тънко
в стар кодекс и си оставаш истина
и също толкова измислена си, моя
орис, в буреносен облак писана.

Едно задъхано стихотворение, какъвто е и живота.
Истинската орис се преплита с измислената орис,
но е неспокойна и буреносна.

По неизвестна причина не мога да отворя клиповете, но смятам, че и те, като сгихотворението съдържат нещо красиво и прекрасно.
Всичко хубаво!

Сложно нещо е човекът - разпънат на кръст между небесната си душа и своята земна плът, между спомена за една рокличка и съзнанието за една непостигната мечта; по детски пеперудена ранимост и живот на потрепваща върху тетивата стрела; ангелски посев в стария хромозомен кодекс и ново, светкавично чекване на лична житейска орис... Красив изказ на същността човешка и вечната човешка болка си намерила, мила Стани, възхищавам се! Прегръдка!

.

Благодаря.

Този път се отдадох на няколко откровени клишета, но ги приех като съответстващи на смисъла.

малко и философия да се вижда на определена светлина.