(днешна импресия)



Хартиена ракета, поглед.
Студът опашката си суче
и блъска о прозореца,
навил се е сериозно да обича. 
Пронизващи небето днес 
въздушни бързеи се вихрят,
танцуват валса с вихрите 
и луди оцеляват гълъби.
А нейде малки с тихи писъци
вълчици раждат, като всички ни.
Приижда в сили детски крясък,
единосукан горе, от средата
се раздвоява на рептилово езиче
и стихва, хленчи жадно,
но не иска да замлъква.
Жал му е за себе си.
Поисках бялата ракета 
по вятъра да полети,
прибрах я в чантата,
а после я забравих. 
Едно парадоксално пухче
захванато за малка пъпка
оцеляло.


снимка - нет

нанякъде... Спокойна нощ, сестричке, полети, сънувай...

Полетът остана за друг път. Спокойна, Мая!

е така. Пази бялото на ракетата - иде високо, сестричке!:)

Вчера я грабнах преди полет от две ръчички, похитих си я, аз да си я пусна и няма да забравя :)) Преди това бях достигната от приятелски заблудена пластмасова съчмичка и малко се ядосах, та взех детските игри в свои ръце :D

Студът опашката си суче
навил се е сериозно да обича.
.. Е, как може да забравяш белите ракети , траекториите им са кратки и със забавни лупинги.

гълъбите правеха такива невероятни лупинги, по двойки и по групи явно следваха усукания път на вихрите. Предполагам, че така спестяваха максимум топлина, доколкото им беше възможно, наистина смразяващ вихър. Ракетата ми е още в чантата, ще си я пусна, ще лети тя.

Студът опашката си суче
и блъска о прозореца...

при нас беше изненадващо тихо вчера, днес още повече - видях какви поразии е вършил вършеейки из други места

С писъци и вой, може би ги дочу от този текст, не знам как можех изобщо да опиша тези страховити звуци.