Смехът И - пръсване на кристална чаша,
сух, топъл.
Лицето - алабастър, рубин и горящи опали,
студено.
Косата - мек сняг. Гледаш в него
и заспиваш.
При голяма тишина Я чуваш -
леко диша.
Ръцете И - ветрове, събрани пътьом 

и къпинови клонки
 до отвъд.




                                                              снимка: Надежда Вълчева

красотата на снимката е от дъщеря ми, а на теб благодаря, че си я видяла :)

Дървото сякаш кърви...

по някакъв начин тази болезнена красота ми подсказва усещане за вечност.

красива снимка и стих!

ми причинява един въпрос от много време: по какъв повод съм го написала :))) За всеки друг мога да кажа, а за него - не. Смисълът му си остава толкова тайнствен, колкото при първо прочитане. И такива неща се случват.

рекаТа...бистра, бърза,близка...до мисълта...

:) изключително чисто, ромоли с песента на поточетата събрали се да ...разказват...

градската бара, дето мъкне к`ви ли не работи, Косара.... :))) Но аз си я обичам де.

стори ми се :))))шушукаща рекичка-мечта, от онези дето се кътът в усоето на Дългите ливади, ...

ся що ми развали асоциатифнатъилюзия;) за НЕЯ...:)))),

НО
СТИХЪТ ТИ
ми стана любим

Повече от добре се е справило детето с изображението, благодаря ти за стиха :)

красиво!

"ветрове, събрани пътьом " - аз събрах много днес! И ти ги подарявам всичките - щедро ми е! =)
Наистина нежно! Хубава вечер! =)

Сребърна! :)