Днешната дата ме кара да се замисля върху едно кълбо от събития, определили моето раждане така или иначе, но и което едва ли бих могла да разплета някога. Първото, за което се сещам е как ровя в едно чекмедже в къщата на баба ми и дядо ми, най-близките ми хора от детството и откривам стари тетрадки и рисунки на баща ми с няколко снимчици от младостта му. Трябва да отбележа, че той е с 10 години по-млад от своите тъст и тъща, Бог да ги прости. И тъкмо, когато съм се заровила и вдъхновила да разнищвам неспокойната му младост, връхлита ме  моята баба, най-кротката жена във вселената, с най-абсурдно сърдитото лице, което мога да видя в такъв еуфоричен миг и почти фучейки ми казва, да оставям тези артишаци и да се махам от това чекмедже, защото знам ли аз, че той, баща ми бил бягал през границата.
 После всичко бързо се успокои, тя не поиска да ми каже нито дума повече, нито майка ми, казаха ми да не  питам и някак се завъртя отново ежедневието ни. Обичам дълбоко, с цялата сила на детското си сърце тези мои баба и дядо - те са ме отгледали. Те имаха партийни книжки, комунисти се наричаха, но не се радваха на голям уют в обществото. Обичаха справедливостта и не харесваха лицемерни хора. Също така баба ми ни е казвала кои са хората, известни на всички в селото като убийците след девети. Тяхната съдба - но не ми се говори за това сега... Дядо ми почина на 60, от сърдечен удар, очаквайки пенсионирайки се, да  избяга най-после от хаоса и натоварването, на което беше подложен през целия си живот, защото нищо, което го заобикаляше не му беше безразлично. Неговата смърт беше ужасен шок за нас и за мен, в болницата, когато щяха да го изписват.   Трябваше да мине време докато разбера, че баща ми наистина е бягал през границата, като момче по това време, 44-та година, по-точно опитвал се е да го направи.
 През есента на 44-та той бил все още момче, а вече трябвало да търси път извън дом, семейство и всичко познато. До скоро бил учил в американски колеж, където бил изпратен от своя баща, но се развихрили промени, учителите му напуснали България и той бил изложен на някакви трудно разбираеми и за него, и за семейството му трудности и пречки. Колкото трудно разбираеми, толкова и осезаеми, реални. Тези трудности и пречки щели да съпътстват целия му живот, но той бил млад и нито неговите родители, нито той можели да приемат това положение като нормално. Всичко се развило бързо - имал подкрепата, решението било взето и една нощ с торбичка на рамо и добре екипиран от майка си, заедно със свой приятел тръгнал по посока гръцката граница. Пътьом ги вземали камиони, каквито тогава предимно се движели, та до едно селце оттатък Елхово, пак камион ги взел. Питали " до границата колко има още?" човекът казал "ще ви кажа, качвайте се" и ги откарал право пред някаква къщичка с надпис "Народна милиция". Те били открити като длан, дори и парче от пътна карта с търсения участък от пътя си носели. Така започнало нещо, което е известно на мен и на широката общественост като Богдановдол и Куциян, а на баща ми Бог знае какво му е известно, няма да каже никога. Продължило около две години и ако не били парите на моя работлив и предприемчив дядо, другият мой дядо, с които буквално да си купи детето, едва ли са били малко, едва ли и той да е имал шанса да доживее да става баща. Това е накратко (не знам и много повече) историята с бягството на моя баща през граница, което ги беше разделяло с милата ми баба години наред, изостряйки отношенията им. Самата тя пък съвсем искрено ми е казвала, че има много лоши спомени от руските войници след девети, когато е била млада майка с едно детенце във винарската изба на Видин, където работел дядо ми и била принудена да пусне няколко такива в дома си. Не искаше да ми каже защо, но лицето и изписа отвращение, примесено с нещо друго, но така и не разбрах другото. Тя беше жена с особено достойнство на благото си лице и по този същия повод ми каза, че съвсем обратното нещо били германските войници, стигнали до дома и по онова време. Към тях тя си хранеше многогодишно искрено възхищение и уважение. Явно възпитани хора са били.
Добре омесена фактология, реалност, съдби - може да са ме обърквали по емоционални причини като невръстно дете, но не и днес, днес не.
   

Кратка е твоята история, а сякаш безкрайна. Побира целият живот - с величието и паденията човешки... Много замислящ разказ! Противоречив и затова истински! Колкото по-малко живот остава, все повече се убеждавам, че някак няма смисъл да бъдем, освен за истинските неща...

Не знам, как да ти благодаря за "Възел"! Това ми трябваше - нещо силно, за изпроводяк! Припомни ми, как Христо Калчев, Бог да го прости, ми разказваше за баща си и чичо си и как, малко след като излязъл след 15 годишно заточение жив от лагерите на смъртта, баща му починал. Но същото - никога не му казал нищо за това. Мълчал и... се усмихвал, когато можел на сина си. А косите му били снежнобели като на старец. Цяло чудо е, Стани! Бог го е измъкнал, не парите на дядо ти. Така е било писано. Дядото на Христо е владеел цяла Северна Добруджа... Радвам се, че може да говорим днес и ти благодаря за този разказ, който никога няма да забравя!

През цялото ми детство и след това не съм знаела нищо, това е един интересен случай, ако не беше между няколко човешки живота... Противоречив е животът често, като в моя случай. На добър път! Обичам да пътувам и рядко спя на път, за да гледам!

Ще поздравя пътя от теб! До скоро!

и колко объркани бъдеща след тях...
Баба ми казваше, че немските войници били спретнати, чисти, а като дошли руснаците - с тях и въшките, и мръсотията, и куп други неприятности...

А съдбите - те все си имат по някоя дилема като за цял живот, но тоя режим ли, власт ли, не знам как да го наричам, ни е дал противоречия като за векове. Баща ми отказва да си види досието от ДС, защото се страхува, че ще прочете за свои близки приятели, които дори вече не са между живите, хора, с които е споделял всичко в живота си.