Смъртта минава ежедневно,
оставя най-различни гледки
като онази мила катеричка,
кротко сгушена върху асфалта
в още пухкавата си опашка.
Домъчня ти, но не се разплаквай,
и не питай слънцето: защо?
и не питай вятъра: защо?
Нищо няма да ти кажат,
нищо и не знаят.
Смъртта я няма тук, 
и катеричата душа,
И хората обичани ги няма.
Както вчера, както преди  време,
както утре, ако има време,
тя е там, "зад лявото ти рамо"*,
тя е там и ще остане
неизвестно колко,
а ти имаш
време само за усмивка.
Недей да плачеш от смъртта,
поради нея има време само
да извършиш
още малко радост.

Колко широко трябва да е скроен човек, за да вижда света като теб?!:)

/причтата беше за умряло врабче, май, но и катерицата върши работа!/

А не е ли тясна кройката по този начин? Притчата не знам, катеричката я видях днес, както и няколко птици в подобно... не ми се разправя, та и те са тук, в пълнежа. Но притчата не я знам.

за едни, дето видели умряло врабче. Единият се разплакал, а другият се засмял, защото живота продължава...доста засукана беше, не си спомням точно. Идеята беше да ценим възможността да живеем и да бъдем. Направих алюзия от катеричката...твоето предложение ми харесва повече!:)

може би трябва да осъзнаваме живота и смъртта по- всеобхватно .

но като тук и сега всеки миг зад лявото рамо докато си тръгне заедно с нас - така осъзнаването е възможно. Казват, че това е възможно най-жизненото осъзнаване, и аз се опитах да го кажа.

една усмивка

:)