Посветено на новелата на Стайнбек "Безпътният автобус", която обичам заедно с "Тортила флет" , "За мишките и хората" и "Улица консервна". Съвсем съзнателно и заради лични пристрастия няма да спомена "На изток от рая"
                                                                                               

 Един ден отиваш на автогарата в познатото време за твоя рейс и откриваш, че той вече не пътува. Навън небето се е продънило, вали самозабравено, изтича. Кратко суетене и оставаш да чакаш следващия на пейка в чакалнята. Мухите са навсякъде и се държат като надзиратели в психиатрия - решително, свойски. 
 Първоначалният стрес отминава докато седиш полу-залепена до много хора и гледаш останалите преминаващи. Каквото не знаеш, ще питаш, каквото не ти е ясно, ще научиш. Само да станеш и да тръгнеш нанякъде, да се измъкнеш от тук, долепила бедра до нечии други, дишаща това, което издишват други. Ей така си представяш края на света - и всички ни откарват нанякъде.
 Идва му времето. Автобусът е малък, по-скоро среден, с около двайсет и пет места. Под внимателния поглед на шофьора, се натоварваш и чакаш - кога ще тръгваме?...
Ами тук не е ли тясно, ще те попитат, да, ще кажеш, същото е, и затворено, но нали ще тръгваме, друго не мислим. Шофьорът е някак празничен, има нови лица, от спряната автобусна линия - като мен. Подлага на строголик оглед народа през огледалото и потегляме. Ееех, ти знаеш пътя, знаеш го, но все още не си съвсем сигурна, нищо, че попита за часове, спирки и прочее.... накъде?!!!... Накъде сме тръгнали... 
 Пореден тих смях в съзнанието, на ума се смее то, тревога ли, защо?? Защо тревога, толкова пъти си се питала, скоро получи май нещо като отговор, но и той не е напълно достоверен. Само че няма време за скрити състояния. Минали сме вече едната спирка и на седалката току пред теб се изсипва момичето, което е стояло десетки километри право между предните две - с лице оловно-сиво, с няколко капчици синкава пот на челото, от небесните отражения в прозореца. 
Тя е бременна, това е ясно, всички са стреснати, но тихи си остават. Красива циганка със свенливи очи в миг се озовава до нея. Има топъл глас и безупречно държане. Държи бутилчица с някаква жълта течност, друго няма и добре, че ти си купила вода. Поема шишето от ръката ти и с внимателни движения се заема да мокри личицето на детето. След малко ти пошушва това, което знаеш - бременно е, около 14-годишно. Ами да, ще се оправи, само да слезе по-бързо, да вдъхне въздух. Тя стои до него, продължавайки да мокри  челото му а после темето. Студена вода и хладка, каквато има, точно отгоре на главата винаги помага, обира всяко напрежение, веднага отпуска.
Жената със свенливите очи остава до малкото бременно момиче около половин час и по някое време  не усеща как лекичко се обляга на предната седалка, заета от възрастен мъж. Тоя кресва, че го докосвала. Не му се получава скандалът, и с откровението че си идел от болница и с всичките му там други няколко гига в минута. Толкова и се чува от него. Но нали всекиму се полага минутка слава. Автобусът мълчи и тревожно се движи нататък. Но нататък... преди да те отнесе по-бързичко в тоя объркан ден по познатия ти маршрут, завива по тесен и пуст отрязък. И това не беше очаквала, макар, че за миг си го помисли: ще вземе сега да ме кара тоя по селските пътища, та свят ще ми се завие... и да, точно така, позна. Не си си взела нищо за снимане, а сега морното возило запълзява между зелени полянки с цъфнали шипки, библейски птички, които търчат навсякъде,играят си и билки, те дори ухаят през прозореца. За миг ти хрумва, че ще се счупи возилото и ще останеш тук, от където няма да можеш да си тръгнеш после, ще се забравиш, ще се разтопиш.. Тази мисъл леко изтлява и ти едва дишаш докато и премине времето. Няма да спре... безсмислено е да молиш шофьора - той държи онази поза от началото - строго, професионално. И пуши. Но кратки са райските пътища и всички техни изкушения са подарени насън мигове - вече сме в селото, където слиза съсипаното бременно момиче и още някой друг. Тя дълбоко си поема дъх. Качват се майка с друго женско дете, отправящо тревожно нежни погледи назад към разсеян младеж-изпращач. Леко като перушинка, сяда до теб, оставя се на пътя си. Мирише на пушек , дори задушаващо, а всички мисли тъй сладко витаят наоколо, че сякаш липите са вече разцъфнали. И не само липите, но и люляците, и трендафилите, и всичките благоухания са се събрали в този автобус, дошъл отникъде и неизвестно за къде пътуващ.
 Той скоро ще те изтърве на твоята спирка и ще те остави сама да преследваш своите блянове - едва доловимите знаци на накърнимото, които единствено имаме. Тревогата... тревогата е част от това пътуване. Тя вероятно е нещо много важно в него, а какво - ще мисля по другия път.
  
***
Ухае лудо липовият цвят
кога ли ще миряса?...
Не помирисвам края му,
но неговият прах
се сипе вече по земята...

или като доказателство, че живееш истински. Няма да казвам, колко ми е харесало...ще взема да прочета Стайнбек!:))

чувала съм за него неща като например "социалист" или други подобни вкиснати бози от скучни мислители, но те да си ги пийват самички. Само както казах "Изток от Рая" нещо...... или в неподходящо време я четох, но едва ли... Благодаря ти, че дойде :)

"Улица Консервна" и "Благодатният четвъртък" са ме направили човек на младини.

Имаш впечатляващ усет към детайла, това най ми хареса!:)

а то детайлът ме намира мене... А другото така си го казала горе, че не разбрах. Трябва да го прочетеш "Безпътният автобус" красива работа...

С непомирисан край -
като да няма свършек,
като да има рай )

и защото не счупи автобуса - една малка компенсация -

Тролейбус номер 75

Джани Родари

Една сутрин тролейбус номер 75, който тръгва от квар­тала Монтеверде Векио за площада Фиуме, вместо да слезе към Трастевере, свил по хълма Яникул, ударил по старинния път Аурелия и след няколко минути препускал сред поля­ните вън от Рим като изтърван заек.
Почти всички пътници по тоя час били чиновници и четели вестници, дори и тия, които не си били купили, защото надничали над раменете на съседите си. Един гос­подин, като обръщал страницата, вдигнал за миг очи, погледнал навън и се развикал:
— Кондуктор! Каква става? Измама! Измама!
И другите пътници вдигнали очи от вестниците и про­тестите се слели в бурен хор:
— Но оттук се отива към Чивитавекия!
— Какво прави шофьорът?
— Полудял е, вържете го!
— И това ако е обслужване!
— Сега е девет без десет, а точно в девет трябва да бъда в съда — извикал един адвокат. — Ако загубя де­лото, ще дам под съд управата на тролейбусите.
Шофьорът и кондукторът се опитали да отблъснат атаката, като обявили, че те нямат нищо общо с тази рабо­та, че тролеят не изпълнява командите и постъпва на своя глава. И наистина в тоя миг тролеят излязъл дори от шо­сето и се спрял в окрайнината на една свежа и благоуханна горичка.
— У, циклами! — извикала възхитена една госпожа.
— Тъкмо време да мислим за циклами — отвърнал адвокатът.
— Няма значение — отговорила госпожата, — ще при­стигна със закъснение в Министерството, ще ме мъмрят, но какво да се прави. А тъй като сега съм тук, искам да си доставя удоволствието да бера циклами. Цели десет години не съм брала циклами.
Слязла от тролея, вдъхнала с отворена уста въздуха на тая особена утрин и започнала да си бере букетче цик­лами.
Като се разбрало, че тролеят не желае да потегли, един след друг пътниците слезли да се поразтъпчат и да изпушат по една цигара. Междувременно тяхното лошо настроение изчезнало като мъгла на Слънце.

Един си от­къснал маргаритка и си я сложил на петлицата, друг от­крил зелена ягодка и викнал:
— Аз, аз я намерих! Сега ще си закача на нея визитната картичка и като узрее, ще дойда да си я откъсна и тежко ви, ако не я намеря. — И наистина той измъкнал от портфейла
си една визитна картичка, набучил я на една клечка и я забол на ягодата. На картичката пишело доктор Джулио
Болати.
Двама чиновници от Министерството на просветата смачкали на топка вестниците си и започнали мач. И всеки път, когато ритали топката, викали:
— По дяволите!
Изобщо не приличали на чиновниците, които преди малко били готови да линчуват тролейбусчиите. А те си били разделили едно хлебче и си правели пикник на тревата.
— Внимание! — извикал по едно време адвокатът.
Тролеят с подскок си бил тръгнал съвсем сам и се от­далечавал в лек тръс. Едва успели да се качат. Последна скочила госпожата с цикламите, която се възмущавала:
— Е, така не бива! Тъкмо взе да става приятно.
— Колко стана часът? — попитал някой.
— Ух, кой знае колко е късно.
И всички погледнали китките си. Изненада: часовни­ците показвали още девет без девет. Ясно — през цялото време, докато траяла малката разходка из полето, стрел­ките не се били движили. Било подарено време, малка до­бавка, както когато човек купи кутийка сапун на прах и вътре намери малък подарък.
— Не може да бъде! — чудела се госпожата с цикла­мите, докато тролеят се връщал към обичайния си маршрут и заслизал по улица Дандоло.
Всички се чудели. И при това имали пред очите си вест­ника и най-отгоре на него ясно и точно била написана да­тата 22 март. През първия пролетен ден всичко е възможно.

( вярвам - през всеки друг ден също!:)

разказа, за да не разваля горчиво-сладкия вкус, който ми остави;) Като хубаво кампари - аромат на хиляда билки, леко опияняващ и тръпчиво-тревожен.
Всъщност - тревогата е спътник дори на планираните сватбени пътешесвия, какво остава за случайното безпътно пътуване с което понякога разкрасяваме делничното монотоние.
Привет, сестрице:)))

разказа... Страхотен е този "Безпътен автобус"...

нека тъй да е, макар, че мирисите не пречат на никой край или начало, те съпътстват. Темата я има и Стратиев, тази на Джани Родари не бях чела, благодаря ти :) Да се чуди човек...

Привет, Тили! :)))
По-добре без анализ, има си кусури, но ако трябваше да се занимая с тях, нямаше да го напиша. Тъй че радост е за мен споделянето, благодаря ти за вдъхновението идещо от коментара ти :)

Този на Стайнбек е страхотен, мистичен и влюбен в човеците като всичко написано от него, а моят - дано и той малко да е станал. Благодаря ти за споделянето!

наситен аромат от разсъждения и съждения .

Като знам колко още може да бъде, имайки предвид низа от мигове, понякога изглежда, че може да се описва без прекъсване. Бих искала и песента да ви е харесала... :)

:)

обичам точно такива - развива се изчерпателно и безвъзвратно избухва. Ами рок :)
а тази група е във всяко отношение необикновена и изключителна.

Но кратки са райските пътища и всички техни
изкушения са подарени насън мигове...

разкошно се е получило...
впечатлена съм...

когато го видиш. Впечатлена... Това е хубаво, благодаря :)

Малееееее страхотно е, хареса ми наистина!

добре, че го прочете тогаз :) Благодаря!