роден Иван Методиев

СЯНКА

 

Тънката връвчица на ветреца 
свързва, както тялото с душата, 
юлската рекичка и врабеца, 
който лъкатуши над водата.

Спрях за малко тук да си почина, 
пийнах от върбата отразена... 
Сянката ми мина и отмина, 
с ореол от риби обкръжена.

 

ЕСТЕТИКА НА ТРИТЕ МУХИ

 

Родих се на тавана. Като плъх. 
Израснах сред софийските бордеи. 
И три мухи видях, три малки феи, 
прашинки от божествения дъх.

И кацнала на кривия ми нос, 
една от тях лениво проговори: 
Почукаш ли, не ще ти се отвори. 
Ще бъдеш ти неканеният гост.

И в мъки нека мине твоя ден, 
защото тъй духът се извисява... 
Какво е дух - се питам оттогава? 
Да знаех, бих се чувствал извисен.

А втората ориса ме така: 
Ще бъдеш ти грозникът, а в отплата 
сред грозното ще срещнеш красотата, 
но друго име дай й ти - тъга...

И нека триж светът те отврати, 
преди да си прозрял онази тайна, 
че грозното, доведено до крайност, 
е вече красота... Или почти.

И ето, смях се чу - по този смях
аз изпълзях сезони и години...
А третата орисница дари ме
с най-висшето богатство - шепа прах

 

Кой би 


Кой би могъл така да съчетае 

лукавството с детинската наивност? 

Тя себе си желае да излъже, 

но иска първо аз да й повярвам. 



Усмивката й, устните бъбриви, 

ме карат да изпитвам странна жажда. 

Бедрата й, притиснати капризно, 

са промисъл за юлската природа. 



Тя цялата е радост, но защо ли 

внезапно радостта я натъжава? 

Къде ме води този стръмен поглед? 



Аз смътно подозирам, че отдавна 

тя знае пътя, сякаш смърт е пила. 

Тя иска не да помни — да забравя. 




 Пейзажи на душата. Варна, 1983

© Електронно издателство LiterNet, 17.06.2004


 

стхове

Кой би


Кой би могъл така да съчетае

лукавството с детинската наивност?

Тя себе си желае да излъже,

но иска първо аз да й повярвам.



Усмивката й, устните бъбриви,

ме карат да изпитвам странна жажда.

Бедрата й, притиснати капризно,

са промисъл за юлската природа.



Тя цялата е радост, но защо ли

внезапно радостта я натъжава?

Къде ме води този стръмен поглед?



Аз смътно подозирам, че отдавна

тя знае пътя, сякаш смърт е пила.

Тя иска не да помни — да забравя.

благодаря, сестра

и още - предизвикващи вечност.

че винаги споделяш още, с което правиш тази почит истински празник.

един от най-дълбоко обичаните и незабравими български нови поети.

Интересни идеи. И трите стихотворения много ми харесаха.

Непреходен...

ЯСНОТА

Изящество на мисълта,
къде си скрито - в яснотата.

Послушай земните пчели
и разказите на тревата.

А там глухарче отлетя,
следа не ни остави даже.

То каза всичко на света,
каквото имаше да каже.

И още:

Не ще проникне никой в същината,
Ако в душата си не се е взрял.
Две капки от живота съм видял -
Една в очите му, една в дъгата.
С богатствата на просяк съм дарен
И вечно търся хубост в грозотата.
Скърбя, ала за радост съм роден.
Лъч истина откривам сред лъжата.
Ако е малко черен моят стих,
Виновна за това е светлината.
Аз сам съм извора, от който пих.

http://www.ivanmetodiev/index.php?page=Other&cat=34

радвам се, че ги добави към това импровизирано четене на поета. Само дето не успях да ги кача в поста, има някакво ограничение. Благодаря ти, Дела.[/quote]

от златния фонд на българската поезия...
благодаря, за паметта...

благодаря, че си тук и ето какво ти избрах:

ЗА НЕУЛОВИМОТО
Ела, ела очакван дъжд,
сълза в окото на безкрая!

Ще бъда днес човек-трева,
чрез жаждата ще се позная!

И дълго в мене ще звучи
стихът на стръкчето, с което

ще се завърши мисълта
на облаците по небето!

А към теб най- добри пожелания!

Прегръдка към теб, Мила.