Сега, в промеждутъка преди свършека на времето си, най-важното, не, а единствено важно нещо е едно. Смирението със себе си. Всеки си има по един аз, подвластен на дълго описание с назидателни глаголи, с многозначителни епитети и други плуващи над водата думички, но тези азове са ничии - стъпки в пясъка, отражения върху вода - вятърът ги познава тях най-добре. А себе си ние не познаваме. Караме се с някого, обикваме другиго, даваме поне вид, че сме дали всичко от себе си и започваме с тези хора да разговаряме като че ли със себе си.
 Тогава удряме на камък. Да де - ние сме си камъни... или в най-добрия случай купчинки неорганична материя, в която живее душа. И душата е, която всичко прави да е живо и красиво - нетрайно и в постоянен поток. Тя, душата е... да, тя явно в нас е Бог. 
 Започнах да си приказвам с този малък, свит на кълбенце бог, но мълчанието му е побъркващо. И как не. Ние всички си имаме своите врагове, но и най-жестокият, коварен и силен враг е като приказката за жълтата гостенка, убиваща с поглед в детските ни улични, вечерни разговори пред мълчанието на Бог в теб. Няма по страшно нещо.
 И по - съкрушително. Ти може би умееш какво ли не - да говориш забавно и пленително, да побеждаваш със силата на духа или просто със силата си, да радваш хората, да ги изненадваш, разочароваш и всичко, всичко с тях, каквото би ти потрябвало, ти може би вече умееш да пристъпваш в своето бъдеще с увереност, за която би ти завидил тигър..., но това е нищо, ако мълчиш безпомощно до своя бог и не можеш кротко да си поприказваш с него. Кошмарно е да не ти отговаря. Не се свиква с това. Всички се вълнуват за душевния живот на другите, хвърлят се разпалено във фантазии, а забравят колко скромен реално могат да си позволят да им бъде той. 
 Учили са ме на много неща. Чрез своята интуиция вървях по пътя на ученето и постигнах още повече. Днес ученето продължава, това да си в процес на вземане на урок е чиста радост, каквато не може да ти даде и най-изтънченото вино, и най-тънкият концептуален филм, и най-вдъхновеното и смело музикално изпълнение... Но то не ми помага да говоря с моя свит на безчувствено кълбо Бог. И това някак тъпичко боли. 
 А може би, мисля сега, добре е да помълча до него със същото мълчание и да спра да мисля със същата абсолютна липса на смисленост дотогава, докато той вземе решение да говори. Та нали е Бог. А аз - нищо.
Време да си разменим ролите.
  

Моят Аз и моята Душа...труден диалог. Мостът между тях наистина може да бъде Смирението. Макар че бунтарството ти в края също ми харесва:)))
Честит празник, Стани! Поздрави!

Според мен той всеки миг ни говори, ама ние не го чуваме....:))

не бог

Така се надявам и в края на този свят да се появи същото недоразумение... Една надеждица днес - честит празник, Вени!

Какво е моето значение?
Но възможно е. Благодаря, Анин и честит Никулден!

Това е причината за текста. Пожелавам ти щастлив Никулден!

за резерв :)

Човекът хилядолетия не може да опознае себе си.

Нямаме традиции в това. От векове.

Ох,трудно е... и понякога -болезнено. И когато се обръщаме към този " малък, свит на кълбенце бог", добре да слушаме. Мълчанието му може да бъде и посоката, която сме изгубили. За да се намерим, да се опитаме да познаем себе си - така си мисля.
Поздрав, Сестра!

Мисля, че си напълно права, Мег. Благодаря ти.

... трудно до невъзможност в един свят, изгубил усета за човешките стойности, каквито ( пише в старите книги ) са заложени във всеки от нас ...
И без вярата в Бог в себе си, Той едва ли ще проговори ... Дано да греша! :)

Поздрави, Sestra!
Светлина и радост в душата!
Хубав ден!

а нашата задача да повярваме според твоето описание си остава все същата. Споделям светлината и радостта и ти изпращам радост от общуването, Вили, хубав ден!

Често мълчанието казва повече от думите...

[quote=batogo]Често мълчанието казва повече от думите...[/quo

Благодаря ти.