Човек е обречен. Обречен да прави чудеса. Питаш се защо остаряваш, защо губиш своята свежест, а всичко уж както трябва все правеше... 
 Смъртта идва, няма друг път за нея, освен да мине и през теб и мен. Да и влезем в положението. Всяко нещо има своя срок. И ние имаме, такива са законите на физиката, тук поне. Виж животните, които обичаш, понеже ти често не искаш да видиш тези, които използваш. Виж как страдат покрай теб от свръхнапрежение и болести. Така в своята дива среда не биха страдали. И се замисли няма ли нещо в теб, което им се отразява и което да е сбъркано, няма ли нещо в теб, което всеки ден отказваш да разбереш, като малко глезено дете, като малолетен престъпник, като стар непрокопсаник, като забогатял чрез случая непораснал дангалак? И не е ли това нещо в теб чудото, което ти е повеля да правиш всеки ден и миг, когато ти е възможно, а ти не го правиш? Можеш да правиш чудеса и добре знаеш това, защото пазиш в най-чистото място на своята памет онези мигове, в които си ги правил на човеци, всякакви животни, птици и растения без да чакаш отплата. Чудеса... Има ли в теб съмнение, че чудото е единственият смисъл на живота ти? Единственият, който... да, само за миг, но все пак можеш да хванеш. За разлика от всичко останало.
Питам се ако всяка сутрин благодарим на своето тяло, на всеки орган и на всичките си клетки, че още са тук и са наши съюзници, дали тогава би имало войни например? Или болести?...





***
Когато ще си крехък
вече не като кристал
а като яйчена черупка
и вместо в звънък крах
ще се пречупиш с тихо "хрус"
в случайно, смаяно решение;
ще бъдеш непотребна вещ,
извикваща известно съжаление
и надали във оня час
дори и Бог ще те обича
както ти се искаше,
но ще те иска несъмнено
както пак не го очакваше.

Ако не вярваме вече в чудеса, значи сме пораснали. Необратимо. И сме забравили езика на птиците, животните, тревите...изгубили сме приказното. Капаните на обидите, гнева, разочарованията... в тях попадаме и ние, и животните; а пък благодарение и на другите живинки светът ( ни ) става пълен и хармоничен. Обич за обич, обич без корист. :)
Здравей, Сестра, поздрав и прегръдка!

порастването не е лошо и благодаря ти за задълбочения коментар.

дума да няма, но някак си, ако може, и детето в себе си да водим, да сме способни на миговете вълшебства; повярвали, че не сме слепи за тайнството на живота, в който и от който всички сме частица, частица от чудото, което творим...
Отново поздрав, Сестра, с дъх на лято!
:) Поздрав и за снимката, Среща е, нали?

и аз освен този, при който пренасяш крехкото дете през неизбежно трудния път към себе си. Та нали то именно е порастването? Да, среща. Реших да я изрежа, защото не е кадрирана добре, а човекът е много крехък също. Мога да опитам още един вариант да се вижда и той...

пренасянето на крехкото дете през неизбежно трудния път към себе си.
Размислите ти сякаш са уловили моите мисли, Сестра...
вярно е за скъпите ни домашни любимци, как улавят настроенията човешки...
нервността и напрежението.
Въпреки всичко всеки миг създаваме чудо, без дори да очакваме...
... но ще те иска несъмнено
както пак не го очакваше...
Коментарът ми май се получи малко объркан и без ред,
но зная, ти ще разбереш...
Хубаво е, че спрях при теб тази вечер.
Поздрав и прегръдка !

Хората се отказват от чудесата. За това съм го написала, не съм обнадеждена за хората или както беше цитатът: не вярвам в човечеството, но вярвам в човека. Щастлив ден.

за края на пътя, когато човек има най- голяма нужда от подкрепа, грижи и любов.
дали останалите сме достатъчно всеотдайни , за да я дадем на хората, които имат нужда.
десятка.

може би и това е една от темите, но... да се поставим мислено на края на пътя си, а не на края на нечий друг е къде по-мъдро и от там ми хрумна онази ежедневна благодарност към тялото, която то заслужава и която би могла да промени качествата на живота.

Не сме родени творци, но се учим. Порастването носи със себе си и всичките беди, които сме натворили и върху себе си и на околните, било те хора, животинки или цветя. Енергията която даваме се връща при нас, под друга форма, но в края на крайщата в равностойно количество. Днес си смъмрих тялото, защото ме боли главата, но вечерта ще се случи чудото, онези, животинки, които натоварвам с моите болки, ще я отнемат, ей така от любов. Тогава ще благодаря, че ги има и ще благодаря на себе си, че все още съм неблагоразумна да обичам тези живи обезболяващи. А те ще са благодарни, че се върнах при тях. Усмивки!

Благодари му, че е с теб. Тялото е връзката ни с това, което е наоколо - близо и далеч. Гледай от Тях :)