Вървя по слънцето,
в пътека или коридор
и нямам виждане напред,
около мен не виждам,
но се усещам в ритъм.
Танцувам като малък бог,
с просветване в петите
с неизразими видимо
гръбначни чупки, 
телесни финтове и
плавно водещите рамене
безспорно ме покриват
срещу нападение.
И само тихо, няма
да ги видиш иначе.
Пристъпвам, сякаш съм
берач на златни ябълки - 
напред - нагоре и натам,
надолу, хубав ритъм,
когато си решила
да си изтъчеш
платнище за узрелите и
ласо да си оплетеш
за тези  на високото.
Красива съм така,
това е хубаво и викам си: 
Това е, значи танцът ми - 
Тъкачка на небивало.

Търчи, търчи по слънцето,
по слънчевите улици,
по слънчевите плочници
и слънчевите дворове...
Тъчи, тъчи небивало,
че бивалото що е?

Човекът се изгубва
в преследване на слънцето,
но тайничко си мисля -
намерил си е слънце)

И все знаеш ти... :)

от опит го знаем. Прегръдки, Сестричка и усмихната нова седмица!

И бивалото си има своята роля - да е урок за небивалото.
Прегръдки, Мая, и на теб така!

сега разбрах. била си в кожата на бог.

ако е така, не е голяма разликата в усещанията :)

Това е платното на бъдещето ти и не спирай да го тъчеш !
Песента е жестока !Слушам я нон - стоп ! :)

не спирам. Един много специален човек е Крис, а гласът му е съкровище.

Многоо красиво! :))