Вървя по старите ни пътища без кучето,
а новото са нашите умиращи дървета
и негативни облаци
в небе, надвиснало обратно.

Очите ми напрегнато следят,
сърцето ми отсечено тактува,
не знам какво е следващото чудо,
а вчерашният страх не ме сковава.

Това ще е голям финал,
и трябва да остана да догледам
нали сме с Бог в една пиеса
дано сте тук да ви разкажа...

"Нали сме с Бог в една пиеса..."
Навярно Бог е сценарист и режисьор, а ние... просто играем разни роли...

То е ясно като видиш една алея с болни дървета и облаци каквито никога досега не си, че не си ти сценариста и режисьора. Знам, че има хора с дълбоко зли замисли, които биха причинили това, но те вероятно са сценаристи в друга пиеса с други участници. Сложно ли стана, не знам :))

Не бог, ние ги унищожихме. В нашия парк кестените умират. Елите умряха и ги отсекоха, а дръвчетата, които засадиха бяха откъснати и счупени. Не знам какво същество трябва да си, за да пречупиш една фиданка. Затова страшно звучи твоя стих, но малко ще чуят.

Макар, че човечно може да прозвучи двусмислено при тези обстоятелства. Разбрала си ме съвсем точно. Може пък дърветата да крият някаква важна тайна за хората, а те ги режат ли, режат.