Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.02.2017 23:38 - Иво не дойде
Автор: veraminovska Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1251 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Годината беше 1877. България бе под турско иго и за българите от малките отдалечени селца нямаше надежда. Те чуваха за въстания, за освободителни битки, за някаква свобода, но не вярваха на нищо. Народът беше изкарал повече от 4 века тъмно и мъчително робство. Бе обиждан, унижаван, потъпкван, но несломим.  Макар и да не вярваха в свободата, като нещо достижимо, вярваха, че я заслужават. Българите от малките селца си живееха сравнително спокойно. Някои от тях продаваха вярата си за мизерна цена, но други оставаха непоколебими пред Бога. Именно от другите бяха и семейство Овчарови.

Семейство Овчарови се състоеше от трима човека. Името на майката беше Иванка. Тя бе типичната българка – силна, безстрашна и готова на всичко, за да брани най-скъпото си. Бащата – Стоян – бе едър мъж. Силен, както тялом, така и духом. Той бе запазил българското у себе си. Иванка и Стоян имаха едно дете – дъщеря им Рада. Тя беше момиче в пълния смисъл на думата. Тънка през кръста, с дълга до кръста, тъмна коса и очи, черни като нощта. А кожата ѝ беше бяла като току-що навалял сняг. Момичето пазеше честта си. Беше чисто и непорочно за този, който щеше да я вземе. Всички в селото искаха Рада. Дори и някой да я обидеше, тя винаги го поглеждаше с усмивка и си казваше: „Боже, прости на тази грешна душа.“ Рада бе най-добросърдечното момиче в селото. Всеки ерген ѝ викаше: „Радо, дай да те вземам за жена.“ А тя винаги отвръщаше, че ще се омъжи за Иво Боянов.

Сърцето ѝ само него любеше, очи за друг нямаше. Рада обичаше Иво още откакто беше малка и си играеха заедно. Винаги казваше, че небето над България е толкова сиво, защото Иво е събрал всичкото синьо в очите си. Гледаше го с обожание, харесваше ѝ как той идваше всеки ден на нивата и ѝ носеше откраднато цвете. Казваше: „На, Радо, вземи това цвете. Не е много красиво, защото ти си събрала красотата на големия свят в себе си, но от сърце ти го давам!“ И като чуеше Рада тези думи и сърцето ѝ скачаше да играе.

Рада знаеше, че е робиня, знаеше, че предците ѝ са били роби и беше почти сигурна, че децата и внуците ѝ  също ще бъдат роби. Но вярваше още и че макар и под робство, ако е с Иво, ще бъде щастлива. Понякога си представяше как го посреща след дълъг ден на полето, той целува горещо челото ѝ и сяда да яде това, което му е приготвила. Харесваше ѝ да си мисли за него.

Дойде лятото и жътвата започна. Рада ставаше рано сутрин да ходи да жъне и се прибираше по залез слънце. Иво отново идваше всеки ден да я навестява и да ѝ носи крадени цветя. В един горещ ден жътвата бе станала толкова усилена, че девойката реши да остане и по тъмно да жъне. Месечината щеше да ѝ свети. Тя помоли жените от селото да предадат на Овчарови, че ще се прибере късно.

И започна момичето усърдно да работи. Беше казала на Иво да се чакат в началото на нивата, кога луната преполови небето. Месечината бе грейнала най-отгоре и момичето разбра, че е време да тръгва. Но Иво го нямаше. Къде ли беше? Не бе ли видял ясната луна къде е застанала? Може да е заспал, помисли си Рада. Ала тя бе наивна. Бе му повярвала, че ще дойде. Иво искаше да я посрещне, ала в селската кръчма пияниците го хванаха да пие с тях. И той се запи там, започна да разправя каква хубава булка си е намерил, каква е бяла, хубава и най-вече чиста. Колко я обича и тя колко го люби него.

Рада стоеше там  и го чакаше, а той не идваше. Девойката реши да тръгне сама към дома си. Потегли, а месечината ѝ светеше. Улиците бяха тъмни, а от полето се чуваше свиреп вълчи вой. Момичето мислеше, че е само точно когато насреща ѝ излязоха Али и Мехмед, синовете на онбашия.

– Я, виж! Брате, какво си имаме? Не е ли това Рада? – започна Мехмед.

– Същата! Беличка, хубавичка, мома един път. – додаде Али.

– Я да се махате от тука! – кресна им Рада със смел и решителен глас, но вътрешно умираше от страх – Какво сте тръгнали тука посред нощ да заглеждате чужди булки? Вървете си по живо  по здраво и пуснете и мен да си ида у дома.

– Виж се, Радо, каква си хубава. Не си за оня прошляк Ива. Дай да те вземе един от нас за булка. Осман ага ще ти се зарадва. – викна Мехмед.

Рада се изплаши много. Тези момчета бяха опасни. Искаше да побегне. Къде беше Иво? Момичето тръгна да бяга, за да спаси живота и честта си, но Османовите синове я настигнаха. Рада викаше и се дърпаше, но напразно. Във времена на робство никой не обръщаше внимание на моминските викове през нощта. Бяха нещо обичайно.

Мехмед и Али започнаха да дърпат момичето наляво-надясно. Поругаваха се с достойнството ѝ, отнеха честта ѝ. Забавляваха се по най-жестокия, най-животинския и най-отвратителния начин с горкото момиче.

Рада плачеше, духом умираше, чувстваше се мръсна. Бяха отнеми най-милото ѝ. Бедната робиня! И бе станала играчка в ръцете на двама нищо не зачитащи и непризнаващи варвари.

След като облекчиха инстинктивния си нагон, двамата братя решиха да убият Рада. Защото ако баща им разбереше какво са сторили, лошо им се пишеше.

Онбашията харесваше Рада и семейството ѝ. Намираше ги за смели и честити хора с достойнство. Винаги бе казвал, че това момиче е по-хубаво дори и от дъщерите му. Този онбашия беше добър човек. И ако разбереше за постъпката на некадърните си синове, щеше да стане лошо.

Мехмед извади от под ризата си голям, остър нож. Рада го видя как проблясва на лунната светлина. Знаеше какво следва, знаеше, че ще умре, но все пак предпочиташе да посрещне смъртта, отколкото да се появи обезчестена пред Иво. Ах, Иво! Той не дойде и ето какво стана. Момичето леко притвори очи и рече със сетни сили:

– Иво не дойде…

Още изричайки тези думи, девойката бе прободена 16 пъти в корема от турчина. Последната ѝ мисъл отново бе за Иво. Моминското лице посърна, красивите тъмни очи се затвориха завинаги. С Иво на уста умря.

На сутринта селото проплака. Рада бе убита! Бе обезчестена и убита! Когато Иво изтрезня и разбра за случилото се, искаше да сложи край на живота си. Защото как да продължи без цветето си? Без красивата си девойка? За кого да краде сега цветя? И за всичко бе виновен той. Не отиде да посрещне Рада.

На следващата година, 1878, небето над България вече не бе сиво. Беше станало синьо, защото господстваше свободата. Ала Ивовите очи бяха изгубили вече синия си цвят. Няма блясък.

Години наред след злополуката Иво ходеше всеки ден на гроба ѝ и ѝ носеше по едно крадено цвете.

Рада – една на майка, една на баща. И една на Иво. Вече я нямаше.

 

                                            ***

 

Годината е 2017. От смъртта на Рада вече са изминали 139 години. Никой не помни какво се е случило с Овчаровата дъщеря. Но все още, на всяко пълнолуние, духът на Рада излиза облечен в бяло и босоног. Излиза да дири откраднатата си чест и да плаче за отсъствието Иво.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: veraminovska
Категория: Лични дневници
Прочетен: 22863
Постинги: 7
Коментари: 3
Гласове: 6
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031