Тук не е мястото, нито времето
за правотоково щастливеене.
Няма как - код променливост.
Изящни маски всякакви,
но се познава боята
по кожата, която
ако можеше да диша,
щеше да разказва
страшнозабавни приказки
с усмихнатите
и с намръщените бръчици
в подножието на планината нос,
по двата бряга на устата - река,
покрай вировете - очи
и по златистата пустиня - чело,
защото човек е красиво чудо
сам.

/Намерих този стар свой акварел днес, разчиствайки си архивите/

Най-смешни са онези, които си слагат маски, а дори нямат свои собствени лица.

Ето едно страхотно описание от персийския поет Алишер Навои на красавицата Лейла от поемата "Маджнун и Лейла":

Ресниците й сякаш са войски -
две негърски войски край две реки.

Пределно синтезирано, ярко, живописно - и в стиховете, и в картината!
Поздрави, Стани!

Колко красиво казано... лицето на човек е епос. Не случайно подрастващите толкова обичат да се гримират - още не са си направили лица и бързат като не знам какво :)

Поздрави и на теб.

с четка

Това е сърце (с клавишите така се получава :)