"Kak е възможно да обичаш с такава страст нещо толкова крехко като живота?..." Това възкликва напълно безпомощно, сразен от смъртта на любимия си син, Родриго Борджия, велик, дори гениален социален стратег и творител на част от човешката история, с право наричана Възраждане, Ренесанс. Бил жесток и безкомпромисен, арогантен, циничен и необуздан когато трябвало, а не опазил собственото си дете, любимото, не го опазил, не опазил нито едно от децата си. Можел да постигне всяка мисъл, която му хрумнела, имал и знания, и дух, и воля. Можел да намери и купи всеки, когато трябвало, можел да отхвърли, изостави и погребе всеки, който му пречел, а бил папа, папа Александър VI. По тогавашната мода нямало по-успешен път за силните и надарените с воля за живот, освен духовническата кариера, тя носела и пари, и власт, и влияние, а той можел да си го позволи, имал вуйчо кардинал.
Тези думи той изрича пред нещо, същото като него - статуята на Лаокоон, онзи Лаокоон, който крещял срещу изумените троянци, които малко като на изложба наобиколили и взели да се чудят на дървения кон, оставен от ахейците. Викал им до припадък, че това е номер, че Одисей е хитрец от класа и ще ги измами, но никой не го чувал, а за капак две змии, огромни нападнали синовете му, докато принасяли жертва и в отчаян опит да им помогне, бил убит заедно с тях . Статуя, издялана от един единствен къс скала от трима гръцки скулптори. Изработена няколко стотин години преди новата ера, пренесена  по-късно в двореца на император Тит и намерена векове по-късно от италиански селянин, за да бъде изправена в горчив без думи разговор с папа Александър, меценат на изкуството, във ватиканския дворец. Нищо не можело да го изплаши, но и нищо повече не можел да постигне, то не му трябвало.
И нищо никога няма да се промени по отношение на този свят - завладяваш света, докато той през цялото твое време бавно и неотклонно те превзема отвътре. 

Едно умиране

Стискам силно ръката ти малка,
защото пропадам, моя малка,
ти си най-голямата на земята,
както пееш и както се движиш,
постоянно танцувайки,
ти ме возиш в огромния облак
на своята радост отникъде, 
и дори и билетче не си ми поискала..
Не посмях да те моля за прошка
за всичко, което не знаеш,
да не би да  се разбиеш
в дребнавото ми умиране
такава голяма и толкова  лека.

Колко време мина откак написах това, стаена пред чистотата на своето собствено дете. Десетина години някъде, колко са десет години, или 12, а днес светът се мъчи с бесни сили да ми го отнеме, лъже го, вкаменява го и то... фийчърин ми естествено. Нещо друго да е било наблюдавано?... Светът не е хората, не е нито един човек, животно, птица, растение, река и го ненавиждам, нека се знае преди всичко останало. 
Как е възможно да обичаш с такава страст нещо толкова крехко като живота наистина? Какво ни е станало на хората и преди колко време, къде е причината, коя е и един куп още въпроси стоят и знам, че ще бъдат решени, да, ще бъдат.
А до тогава е много добре да се знае, че няма нищо друго, което да дава що годе смисъл освен смешното. Днешната емисия на Любен Дилов-син много ми хареса - за неизяснената китайска следа в световната история, добър анализ. Като допълнение яка песен на Джендема, които не са само някакво  "ай, водно колело", както научих наскоро.
Та като съм на клишета днес, и още едно ме осени пак наскоро - гениалният филм "Обичайните заподозрени" ми попадна отново. Там нали има освен всяка друга гениална част от сценария и тази: "Най-големият номер на дявола бил, че накарал хората да вярват, че не съществува." Допълвам я: най-големият му номер е да ни накара да вярваме, че не съществува и в нас. По елементарната ми логика, основаваща се на физични закони, не ни оставя докато сме живи. Дано греша.

...нищо никога няма да се промени по отношение на този свят - завладяваш света, докато той през цялото твое време бавно и неотклонно те превзема отвътре...


моята дъщеря сега е на 12 и вече усещам това за което пишеш
срещу

дано греша, но ако греша, ще е с малко .. ;)

смея да кажа... Но се сещам друго. Съдя единствено по себе си - да кажа първо. Та за мен светът е един, когато става дума за децата ми; и съвсем друг - когато аз съм дете. Опитвам се да се поставя на мястото на майка ми - и не мога, независимо, че също съм майка вече повече от 13 години... И тази "другост" на света всъщност ми дава надежда и донякъде намалява моята неприязън към света...:)

и се получава нещо, което няма да има край, а всъщност спрях да мисля това с написването. Прекалено дълго го мислих. Има определени действия, с които човек избира своето отношение към света, а моето си е ненавист. Опита със света не може да се определи точно като обикновен спомен от детството. Именно затова хората се смеят постоянно и го намирам за правилно.

Трудно може да се отговори... Много от реакциите ни към света и живота са заложени в детството...

където виждам, че детството не е достатъчно като психологическо клише за откриване на определени отговори на болезнени въпроси и нагласата чрез това клише да се държим така, сякаш се реем безтегловни е глупава, защото е невярна.
Видя ли си най-после отговора на коментара в постинга за Б. Христов? :) Трябваше да ме насочиш да го видя. И пак обещавам, че ще събера смелост да пиша за това.

Намерих постинга ти за Б. Христов и ти написах коментар днес. За улеснение би могла да ми пратиш линк, но както и да е...
Лека вечер!

изненадана бях. Търсех друг коментар, който изглеждаше да се е появил по това време и попаднах на твоя отпреди година. Сега пък не видях днешния.. няма значение де, ще се оправи и това :) Лека!